English
БЪЛГАРИТЕ НЕ ПОДКРЕПЯТ ЕВРОТО
През 90-те държавата стана първият кредитен милиардер Първият кредитен милиардер през 90-те години на ХХ век стана държавата България с нейния представител Министерството на финансите. През 1992 г. то се отказа да обслужва дълга си към БНБ и не възстанови тогава 2,4 милиарда лева. Това се казва в книгата „Банковите кризи и истината за Агробизнесбанк” с автори д-р ик. Петър Нейчев, д-р Тоде Тодев и Стефан Прончев, която излезе наскоро и разкрива много истини за прехода и банковите фалити. Книгата, от която публикуваме откъси, може да се поръча онлайн чрез този линк. Един от авторите – Петър Нейчев, е сред някогашните директори на Агробизнесбанк. Той разкрива от първа ръка какво точно се случи в България през 90-те: „Банковата криза през 1995/1996 г. беше използвана от представителите на политическия популизъм за очерняне на цялото банково съсловие и приписването му на последствията от огромните грешки в икономическата и социална политика през първите години на прехода. По същество това беше повторение на събитията след Девети септември 1994 г., когато народната воля беше манипулирана да излее своя социален гняв върху успелите и богатите. Върху цялото българско банково съсловие се стовари огромна вина, съпроводена от размотаване по следствия и арести, с ограничения, надхвърлящи всяка човешка мярка и без прецедент за такъв масов „отстрел” в нито една страна по света. Правителството и БНБ не бяха в състояние да реагират на проблемите в банковата система За голямо съжаление през периода 1995/1996 г. както правителството, така и БНБ не бяха в състояние поради липса на опит и знание да отреагират адекватно на появилите се проблеми в банковата система и по такъв начин да ограничат разпространението на банковата криза. Тя е логично следствие на процеса на трансформация на централизираното планово стопанство в свободна пазарна икономика. Потвърждение на това е фактът, че всички посткомунистически страни преживяха банкови кризи, някои от тях дори многократно. Според един от главните участници в тези драматични събития и бивш председател на БНБ Любомир Филипов, банковата система в България понесе огромните структурни проблеми на националното стопанство след разпускането на СИВ и разпадането на Съветския съюз. Той е на мнение, че не „банките са виновни за това, което се случи с тях“. Условията за възникване на проблеми в банковата система в значителна степен се създадоха в процеса на недостатъчно обмисления преход от еднозвенна към двузвенна банкова система чрез обособяването на клоновете на БНБ в самостоятелни търговски банки. С „роенето“ на малки по обем, слабо капитализирани, често с недостатъчна ликвидност, с неподготвени за търговско банкерство служители, на практика в условията на все още липсващо банково законодателство, беше заложена една „бомба със закъснител“. За задълбочаване на проблемите в банковата система изключително вредна роля изигра икономическата политика по време на управлението на кабинета на Жан Виденов, насочена към разширяване на кредитирането с цел съживяване на икономиката без оглед на необходимостта от финансова стабилност. Създаде се атмосфера, при която кредитът започна да се разглежда едва ли не като „превърната форма“ на планово, т.е. централизирано насочен ресурс. Емитираните през 90-те държавни ценни книжа насилствено бяха пласирани в банковия сектор Поддържането на финансова стабилност и особено на стабилен валутен курс бяха утежнени от най-голямото и безпрецедентно по съизмеримост с брутния вътрешен продукт плащане по външния дълг в размер на 2,5 млрд. щ.д. по време на управлението на Жан Виденов (за сравнение финансовата помощ на МВФ възлизаше само на 300 млн. щ.д.) Това плащане стана възможно само в резултат на мобилизиране на средства чрез държавния бюджет. Емитираха се държавни ценни книжа, които „насилствено“ бяха пласирани в банковия сектор, а с постъпленията от тяхната продажба беше закупувана чуждестранна валута за плащания по дълга. Курсът на лева по отношение на щатския долар се поддържаше изкуствено нисък чрез постоянна намеса на БНБ на валутния пазар, а високите лихвени проценти трябваше да привлекат свободния левов ресурс от населението и фирмите, с който банките бяха принудени да закупят държавни ценни книжа или да кредитират икономиката. Привличането на този ресурс стана обаче в условията на нелоялна конкуренция между тях, въпреки постигнатото споразумение между банките-членки на Асоциацията на търговските банки за поддържане на пазарен лихвен процент, което в крайна сметка оскъпи рефинансирането. По-високите разходи можеха да бъдат покрити само по пътя на разширяване на кредитирането в условия на значително ограничена кредитоспособност на гражданите и фирмите, което в крайна сметка доведе до влошаване на качеството на техните кредитни портфейли. Освен това БНБ ограничи рефинансирането на търговските банки без държавно участие с мотива, че липсват средства вследствие на подновеното обслужване на външния дълг и ескалиралото недоверие към националната валута. С други думи, частните банки станаха обект на рестрикции. Едновременно с това правителството наложи ограничения по отношение на пласирането на свободната ликвидност на държавните фирми и държавната администрация в частните банки. Това естествено затрудни допълнително тяхното рефинансиране. От частните банки само за месец бяха извадени огромни капитали Нормативните последици от необоснованото политическо решение, държавният бюджет да се обслужва само от държавни банки деформираха и основни постановки в Закона за държавния бюджет за 1996 година. Този нормативен акт е ярко доказателство за това, как от частните банки, в това число и Агробизнесбанк бяха извадени в много къс срок (1 месец) значителни финансови средства от сметките на бюджетните организации. Всеизвестно е, че Агробизнесбанк обслужваше РУСО – Пловдив и други бюджетни организации – например, пенсиите се изплащаха чрез тази банка. С течение на времето все по-ярко се откроява политическият характер на причините за възникването на банковата криза през 1995/1996 г. и напълно неадекватния подход за нейното решаване. Бившият главен икономист на БНБ Любомир Христов анализира: „Ако ми позволите да прескоча няколко фази, в крайна сметка виновна е българската политическа каста. Тя приемаше закони, които никога след това не бяха изпълнявани. Законът за БНБ забраняваше да се кредитира държавата, освен в изключителни случаи, за кратки периоди, с малки суми. Всяко Народно събрание с всеки закон за бюджета от 1991 до 1996 г. практически отменяше Закона за БНБ. Защото винаги имаше един член, в който се казваше каква част от дефицита, одобрен от Народното събрание, би трябвало да бъде кредитиран от Централната банка. Първият кредитен милиардер всъщност стана държавата с нейния представител Министерството на финансите. През 1992 г. то се отказа да обслужва дълга си към БНБ и не възстанови тогава 2,4 милиарда лева. Така се провали второто споразумение на България с Международния валутен фонд. И което е по-важно, даде се тон – можеш и да не си плащаш дълговете, и то без последствия.” Държавата отказа да обслужва дълга си към БНБ и не върна 2,4 милиарда лева Любомир Филипов и Емил Хърсев добавят: „Още от началото на реформите беше избран един по-скоро проинфлационен модел за развитие на банковата система. Този избор беше погрешен. Той не беше изборът само на България. Това беше по принцип установеният модел за страните в преход. Решението беше чисто политическо – преминаване към стабилизационен модел на унищожаването на банковата система и стабилизация на всяка цена.” Преминаването към споменатия от двамата банкери „стабилизационен” модел чрез унищожаването на една трета от банките, беше наложен от Международния валутен фонд. По този повод бившият член на УС на БНБ Стоян Шукеров казва: „Натискът от МВФ и правителството бе огромен. Но съм си мислил какво щеше да стане, ако бяхме спасили Първа частна банка с цената на още финансиране и на отстраняване на ръководството? Какво щеше да стане, ако се бяхме възпротивили и за Минералбанк, Банка за земеделски кредит и Агробизнесбанк. Но за банки, за които си заслужава”. За нас беше ясно, добавя Любомир Филипов, че ако не извършим тази стъпка, независимо, че имаше обективни причини за това, МВФ щеше да използва това като претекст за прекратяване на стенд-бай споразумението, което все едно беше извършено от МВФ, но беше извършено заради това, че правителството не изпълни своите задължения в областта на приватизацията”.
Сходни публикации
